автор: Пламен Петров

Иван Нинов е от онези художници, при които фигурата на твореца – външният вид и създаваните от него творби – привидно нямат нищо общо. Крехката физика, интровертното поведение на човека Иван Нинов са абсолютно контрастни на мощните образи, които той сподели с публиката в новата си изложба подредена в столичния музей-галерия „Анел“. Куратор на е експозицията е  проф. Аксиния Джурова, която освен нови графики и акварели, е извадила от ателието на художника и негови по-ранни разработки. Това са графики от началото на 70-те години, изпълнени в техниката суха игла, които респектират не просто с пестеливата употреба на изразни средства, а с възможността тази оскъдност да „говори“ така дълбоко и страстно. Редом с това авторът показва и свои акварели и литографии от последните години, в които проличава майсторството му при работата с линията и с цвета.

На откриването на изложбата проф. Аксиния Джурова изтъкна, че първата й среща с Иван Нинов е преди 50 години. Тогава през далечната 1970 г., той вече е завършил художествената гимназия, но не е приет за студент в Художествената академия. Това обаче няма да го превърне в страдалец изпълнен с комплекси, а тъкмо напротив – ще го направи живо доказателство, че големите таланти и мечтатели в изкуството, са способни да покоряват високите върхове – отвъд образователната машина наречена „художествена академия“.

Талантът на Иван Нинов е забелязан още в края на 60-те години, когато през 1969 г. взима участие в общата художествена изложба. Това е време, в което изкуството на графиката вече е направило своите първи големи крачки на световната сцена, а асоциативно-метафоричният изказ се е установил трайно като подход в творчеството на автори като Любен Диманов, Петър Чуклев, Симеон Венов, Борислав Стоев и много други. На фона на това се явява Иван Нинов. Без всякаква патетика. Явяват се неговите графични портрети на жени и мъже, на майка му, баща му, на близки и приятели – все портрети, в които е отразен животът такъв какъвто е. Именно няколко такива сухи игли от този ранен творчески етап на художника са и основен акцент в изложбата подредена в музей-галерия „Анел“.

От тогава до днес той е изминал дълъг творчески път, път по който, според проф. Джурова Иван Нинов си остава самотник. Самотник като човек, който си е извоювал свободата, на която винаги  е държал. А цената на тази свобода е отказът от каквато и да е материална облага. Той остава самотник и в самото графично изкуство. Не само защото е виртуоз на сухата игла и офорта, където все пак не е единствен. Той остава самотник, защото отказа да се влияе от каквото и да е, въпреки любовта си към автори като Бейкън и Моранди.

Всичко това обаче не е предпоставило маргинализирането на Иван Нинов. Напротив, той всякога е бил забелязван, а още през 1979 г. е отпечатана първата монография, посветена на неговото творчество. Всъщност още през 1973 г. един от най-изтъкнатите и ерудирани български изкуствоведи Димитър Г. Димитров отбелязва: Дългият и сложен път, който измина нашето изкуство в преодоляването на илюстративността приключи с появата на графичното изкуство на Иван Нинов. Днес името на Иван Нинов продължава да е синоним за изкуство на графиката, което стои отвъд всякакво желание да удовлетвори нечий потребителски вкус. То е просто изкуството на Иван Нинов – вглъбено, самотно, търсещо.

Иван Нинов е роден през 1946 г., в малкото варненско селце Цонево. Пътят по който върви и до днес вече му е отредило завидно за редица други автори място в историята на българското графично изкуство. Изкуство, което и до днес от мнозина, в това число и специалисти, и колекционери продължава да бъде маргинализирано, а основните причини за това са неразбиране и незнание. Това обаче не пречи на такива като Иван Нинов да отдадат целите себе си на графичното изкуство и с постоянство и страст да сътворяват образи, които вълнуват, образи които оставят трайни следи в историята на изкуството в България. Образи, в които проф. Аксиния Джурова разчита „изчистен, лаконичен и деликатен графичен език, в който абстрактни и фигурални форми се преплитат в хармонична контрастност“, за да създадат една „невидима музика, която изпълва зрителното поле със знаци от ежедневието, които сякаш не забелязваме“. Знаци, които ни правят едновременно близки и в същото време – все по-далечни.