Новини Топ — 05 май 2020

V.Petrov-1

Как Валери Меворах  става Петров.

В мемоарите си, непубликувани другаде досега, писателят разказва за избора си на българско име.

Макар за кратко, на 22 април хората за миг се откъснаха от злободневните теми, катастрофичните прогнози, злокобните мисли и повярваха, че „добрите вести са на път“. Навръх 100-годишнината от рождението на най-светлия ни и мъдър съвременен поет и ненадминат преводач Валери Петров медиите и социалните мрежи се изпълниха с негови стихове и приказки. Думите му пречистиха душите ни и ги отвориха за доброто. Магьосникът на словото за пореден път ни даде надежда и ни накараха да се почувстваме поне за кратко като „рицари без броня“ и част от рода на „хвърчащите хора“.

V.Petrov-2

По повод годишнината на Валери Петров ще публикуваме в поредни броеве откъси от неговите мемоари и снимки, които не са излизали другаде досега. Те ни бяха предоставени от известния художник-фотограф и журналист Иво Хаджимишев, който е негов зет. Неотдавна той и внуците на писателя Огнян и Ани откриват в ателието му мемоарите и ги предават в Държавния архив.

В този брой публикуваме два откъса от тези негови бележки, в които Валери Петров разказва как сменя рожденото си име Меворах , как започва да пише стихове, за поколението си и цензурата.

През 1938 г. писателят си измисля артистичния псевдоним Раковски и с него в същата години издателство „Д. Чилингиров“ издава стихосбирките му „Към полюса“ и „Птици към север“. Следващата книга е подписана с името Валери Петров и повече не го променя.

Предлагаме ви откъси от мемоарите на ненадминатия поет, драматург и преводач.

НОЩИ В БАЛКАНА

Беше едно лято в Етрополе и аз се готвех усилено за някакъв изпит. По цял ден учех в къщата на чичо Борис и леля Мара Атанасови, а привечер, когато вече бях уморен, излизах на разходка по главната улица от центъра на градчето до старата кула на градския часовник. Докато се разхождах, новото стихотворение се раждаше. Връщах се в стаята си и легнал по корем на миндера, го написвах. (Сега, когато всичко ми върви далеч по-трудно, този бърз и приятен процес ми се вижда просто невероятен. Но така беше.) Така се създаде първият ми цикъл, който нарекох „Нощи в Балкана“ – казвам „се създаде“, защото стихотворенията наистина сякаш се раждаха сами, от само себе си, едно след друго.

Да, написването им беше леко, но не и публикуването им в началото… Не мога да си спомня кой бе предложил тези мои стихове в редакцията на едно авторитетно списание, издавано от виден наш литератор. Дали Стоян Загорчинов ги е дал на главния редактор, или аз сам съм ги и занесъл в редакцията с неговата препоръка… Не помня и обстановката на последвалата среща с главния редактор, но още го чувам да ми казва: „Стиховете ви са интересни, но, за жалост, списанието ни не печата произведения на инородци“. Това бяха думите на този човек. Взех си листовете, сбогувах се и смазан и обиден, напуснах редакцията… (Досега не съм разказвал почти никому тази случка и не искам да разкрия тук името на човека, но още чувствам горчивия смисъл на сцената: големият литературен авторитет, който се компрометира пред едно хлапе, учениче или студентче от първи курс…) След „Нощи в Балкана“, „Палечко“ и цикъла „Детинство“ за мен се затвори кръгът на селската тематика, не след много излезе все в същото списание поемата ми „Край синьото море“, носеща вече настроенията от дядовската ми Варна. Неотдавна открих сред книжата си една стара, подвързана в зелено платно тетрадка, или по-скоро книжка, в която педантично съм събрал машинописните текстове на първите си стихове. От разликите между тези текстове и текстовете на публикуваните поеми и стихотворения личи, че много съм работил и променял в поемата, за която говоря. Тя отначало дори е носела друго заглавие – „Планета за момче“. („Планети“ се наричаха малките билетчета, които панаирските бели мишки или папагали изваждаха на желаещите да узнаят бъдещето си.) В тази поема е имало много неща, които впоследствие – струва ми се за добро – са отпаднали от окончателния текст. Чувства се в тези ранни варианти как по онова време съм бил изпълнен с теми, идеи, образи, изобщо с неща, които непременно съм искал да кажа. Повечето от тях са били от гоцановския декадентско-ироничен тип: един присмехулен – но и носталгичен – поглед назад към света на миналото, на „изгубеното време“, на безгрижното детинство, който новите свръхбезчовечни събития – такива, nec plus ultra съм ги чувствал тогава – са прогонили безвъзвратно. От текстовете в тази зелена книжка личи още, че изобилието от впечатления и желанието ми и това да спомена, и онова да не изпусна, е претрупвало първоначалния текст на поемата и ме е карало след това да я поправям, съкращавам, прекомпозирам. От тетрадката личеше, че – парадоксално – цензурата е допринасяла за смекчаването на тенденциозността. Георги Цанев влизаше в упорити пазарлъци с нея и все пак е трябвало да се правят отстъпки – Септемврийският разгром от стихотворението „Мъка“ се е скривал под неясния израз „тъжната есен“, стражарите от „Палечко“ са се превръщали в „горски“, и т.н. Но по-важно беше, че за цензорските моливи човек мислеше още при писането, или – по-точно – дори не мислеше за тях, а те просто незабележимо присъстваха в съзнанието му и го учеха да говори по-шлифовано, повече с намеци и оттенъци. Изводът на пръв поглед би трябвало да бъде, че обществената идейност е накърнявала художествената ценност на тези поеми, но питам се, ако я нямаше нея, то за какво бих могъл да ги пиша тогава? В един наш учебник по литература от първите години след 10-и ноември видях един опит за „нов прочит“ на създаденото от мен, при който новата ни „аполитична“ критика, за да представи автора като чист от всякаква некрасива идейност рисувач на зимни пейзажчета и и битови картинки, прескачаше дори всички пречещи на операцията пасажи, които профашистката цензура беше пропуснала навремето!

V.Petrov-3

ПОКОЛЕНИЕТО. JUVENES DUM SUMUS

Така навлизахме в поезията. Няколко души от поколението вървяхме във фронт. Сашо Геров – след появата си в едно колективно сборниче, „Праг“, в което влизаха още Богомил Райнов, Емил Манов, Веса Осиковска – щеше да издаде първата си стихосбирка „Ние, хората“, в която вече ярко се почувства високоталантливият поет. Талантът щеше да проличи след 1-2 години и в двете стихосбирки на Богомил Райнов – „Стихове“ и „Любовен календар“. Сега, когато се връщам към тях, забелязвам колко явен е бил общият знаменател, който е свързвал нашите стихотворения на градски момчета, живеещи сред антени, гарги и петър-младеновски „калкани“ на кооперации. Само че – например – у Богомил нещата нарочно бяха малко по-груби, по-хулигански, отколкото при мен. Но не винаги. Никога не съм бил голям посетител на кръчмите, но много близко до себе си чувствах едно негово четиристишие, което – при моята памет! – помня наизуст и до днес: „Далеч, далеч ракията отвежда,/отвежда към далечни брегове,/към нос „Добра Надежда“, към надеждата,/че ще напишеш славни стихове!“. И такива попадения у него имаше много, особено в „Любовен календар“.

Сашо Вутов – бъдещият Вутимски – не доживя да издаде стихосбирка, но печаташе в „Златорог“ стихове, меки и тъжни, и постепенно затъваше в болестта, алкохола и джаза – тогава така провинциален у нас! – заедно с Антон Куманов и не помня с кого още. Просто пред очите ни общественият строй извършваше традиционното си престъпление, убийството на поетите. А и ние не направихме това, което можехме да направим!

V.Petrov-4

Като него в „Златорог“ впрочем бяха почнали да публикуват мнозина от нашите: и Сашо Геров, и Богомил, и Невена Стефанова. Това списание беше все пак по-тежко от „Изкуство и критика“ и за младия писател поместването на стиховете му в него означаваше, че вече е заплавал в морето на признатата литература. От друга страна, компромисът със златорожците означаваше за левите среди „капитулация пред съблазните на буржоазията“.

Много ясно си спомням как Владимир Василев ми се обади по телефона – той, законодателят в официалната литература, на мен, едва проходилото по пътя на българската поезия студентче полуеврейче! Помня телефона вкъщи, поставен в антрето върху бялата масичка с дантелена покривчица, помня как стоях изправен до белите гофрирани столове, горд с отказа си на поканата да публикувам в списанието му. А сега си мисля, че Владимир Василев е имал не само художествен усет, но и широко виждане към нещата на литературата. Като съпоставям неговото отношение в случая с това на колегата му, отхвърлил „инородеца“, възстановявам атмосферата на времето, политическите и лични характеристики на хората.

V.Petrov-6

И тук му е мястото да кажа, че след като публикува в „Изкуство и критика“ първите ми неща, Георги Цанев деликатно и с явно чувство на неловкост ме посъветва да си намеря друг псевдоним. Явно някои среди го бяха упрекнали за това, че позволява на едно семитче да обсебва името на големия ни възрожденец. Какъвто бях замаян от ранната слава, лесно реших да използвам майчиното си презиме, освен всичко друго, и защото „Меворах“ ми звучеше някак гърлено и остро, а „Нисимов“ не ми дойде на ум. Все пак не съм забравил тънката печална усмивка, с която баща ми – толкоз много направил за мен! – каза: „Ами да, разбира се“. (Нещата се повтарят – иде ми наум един стар еврейски виц: Млад поет отива при редактор, да кажем във Варшава. Редакторът: „Ще отпечатаме поемата ви, но това име, Соломон Голдщайн… Не можете ли да използвате някакъв псевдоним?“. Младият поет: „Но то е псевдоним!“. Виц смешен, но от който гузността ми не намалява…) Така станах „Валери Петров“.

V.Petrov-5

Share

About Author

admin

(0) Readers Comments

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>