Срамна и възмутителна е липсата на държавническа политика за закрила на недвижимото културно наследство

Пламен ПЕТРОВ

През 2013 г. в галерия ”Васка Емануилова„ осъществих изложбата ”Спомени за Андрей Николов„. Експозиция, с която бяха осветени непознати ракурси от творчеството и обществената роля на един от най-изтъкнатите майстори на мрамора у нас. Тъкмо затова днес, когато името му е въвлечено в позорен ведомствен скандал, си позволявам да пиша тези редове. Мислите ми са пропити от гняв, възмущение и срам. Гняв заради опропастяваните десетилетия наред възможности домът на художника, някога бил обиталище на духа му, да бъде съхранен, опазен като спомен за него самия. Възмущение от липсата на държавническа политика за закрила на недвижимото културно наследство, каквато по закон е и къщата на скулптора. Най-скръбен от всичко обаче е срамът. Срамът от лъжите и отсъствието на достойнство у хората, носещи днес отговорност за безчестието с убежището – жилище и ателие на Андрей Николов.

От години имотът му в центъра на София се е превърнал в ”бордей„ на обществено недоволство. И макар че тази къща повече от десетилетие бе дом на Център за култура и дебат, нейната функция като къща музей, филиал на Националната галерия, остана дискредитирана. Опозорена от подмени – некултурно и при отсъствието на воля за какъвто и да е конструктивен дебат за постигането на консенсус между различните позиции. Така днес един ярък архитектурен паметник, съграждан с умисъл да се превърне в пристан на изкуството и в памет за нейния първи обитател, бе обособен в къща на раздора. При това не от кого да е, а от своя стопанин – държавата.

Имотът, който по смисъла на закона е публична държава собственост, е под пряката юрисдикция на Националната галерия. С него има неуредени казуси, най-важният от които е този с реституираните части от къщата. Днес те са притежание на наследник на художника. Това са 85,71% от голямото ателие на Андрей Николов, първият надпартерен етаж и полагащите се за тези площи идеални част от застроената площ и земята, върху която е издигнат имотът.

Въпреки тази сложна ситуация на 7 февруари министърът на културата г-н Боил Банов обяви от парламентарната трибуна, че ”Националната галерия планира и работи по създаването на временна експозиция от творби на големия … Андрей Николов в частта от сградата, която е държавна собственост„. Това обаче се случва в противоречие с факта, че ”настоящата ситуация относно съсобствеността на имота затруднява създаването на къща музей„.

След малко повече от месец, на 10 март, юридическото лице, което се разпорежда с притежаваните от държавата части от имота (вторият етаж, второто партерно ниво, 14,29% от голямото ателие и полагащите се земя и идеални части към тях), а именно Националната галерия в лицето на директора на институцията г-жа Яра Бубнова, оповести в ефира на БНТ, че е сключен договор за взаимоотношения с Международната фондация ”България 2002„, чийто председател е Яков Джераси. Договорът урежда някакви ”засега краткосрочни отношения„, част от които е създаването на 3D филм. В него ще бъдат включени и творби на художника, които ще ”намерят своето пространствено ситуиране в ателието на автора. Имаме такава възможност„. Тази заявка възбуди обществените нагласи.

Най-сетне къщата на Андрей Николов ще се превърне в музей

Явно думите на г-н Банов, че настоящата имотна ситуация затруднява създаването на музей, са неверни. Некоректно се оказа и твърдението на министъра, че екипът на Националната галерия работи по създаването на временна експозиция с творби на автора, които да бъдат разположени в онази част от сградата, която е държавна собственост. Своеобразна лъжа, защото Я. Бубнова обяви категорично, че ”да се направи в тази къща музей по стандартите на нашето време и сега както това се прави, е невъзможно„. Какъв е тогава смисълът да се работи по нещо, което е невъзможно?

Така, удавени в лъжи, които, за да не бъда обвинен в лична разпра с г-н Банов и г-жа Бубнова, трябва да назова културно и политически коректно противоречия в говоренето за възможното и невъзможното, реституираните части от имота бяха обявени за отдаване под наем. Именно това стана причина за избухването на поредния скандал. В отговор на излезлите редица публикации по темата логично отново се явиха фигурите на министъра на културата и директорката на Националната галерия. Всички казани преди това твърдения бяха преповторени. А в допълнение – в интервю, публикувано на 11 май, г-жа Яра Бубнова поясни, че по отношение на къщата ”имаме 2 варианта. Единият е там да се развива дейността на самата Национална галерия, което ще е трудно поради лимитираните ни финансови ресурси. Ние не сме толкова богати, за съжаление. Другият е даване под наем чрез публичен търг с много конкретно задание към бъдещия наемател„.

През същия ден г-н Боил Банов също внесе нови нюанси в разговора по темата. Според заявеното от него на официална пресконференция отдаването под наем с публичен търг е възможно, но това застрашава превръщането на къщата в ресторант. Ето защо къщата трябва да бъде музей, в който да се разпорежда Националната галерия и частите, собственост на държавата, ”повече няма да се отдават под наем„. Г-н Банов уточни още, че галерията е подготвила и тематико-експозиционен план ”с 14 експоната, снимки и документи от творчеството на Андрей Николов, с които е възможно веднага да се направи експозиция„. Да, но екипът на Националната галерия твърди, че е с ограничени финансови ресурси и това възпрепятства създаването на къщата музей.

Така между плановете и бляновете, възможното и невъзможното, оповестявани от един министър на културата и една директорка на Националната галерия, остава горчилката. Горчилката от купища изречени лъжи, простете – противоречия, в които е затънало управлението на българската култура и в частност Националната галерия.

Чувстваме се непрекъснато лъгани, г-н Банов, г-жо Бубнова

Говорите с недомлъвки, с безчет неясноти. Нарочно или преднамерено – не знаем, но като че ли водени от вярата, че всичко ще се размине за пореден път. Никой няма да забележи, никой няма да чуе думите ви – отново в противоречие на развяваното от вас знаме за демократичност.

Демокрацията, г-н Банов, г-жо Бубнова, е преди всичко отговорност – в дела и думи. А при казуса с къщата на Андрей Николов, парадоксално преобразена в къща на раздора, и делата и думите засега звучат просто като зле скроена, разкриваща се като низ от противоречия лъжа.

Да, мислите ми са пропити от гняв, възмущение и срам. Но не само. След говоренето през последните дни за злощастния дом на Андрей Николов се яви и усещането за тъга. Тъга, породена от думите ви, г-н Банов и г-жо Бубнова. Думи, от които разбирам, колкото и да не искам да вярвам, че начело на Министерството на културата, начело на Националната галерия са застанали двама души, чието достойнство на професионалисти е пометено от жаждата им за власт. И докато в света на нормалността експерти и държавници подават оставки заради дребни, понякога дори съвсем лични прегрешения, то у нас дори за торба с лъжи, простете – противоречия, това се оказва непосилно. А думи като чест и морал са изтърбушени от всякакво съдържание.