Новини Топ — 05 май 2020

G.Gospodinov-2a

Във „Времеубежище“ старият му герой Гаустин лекува в клиника на миналото

Албена АТАНАСОВА

„Памет“, „невинното чудовище на миналото“, „носталгия“, „история“ и „ирония“ са сред кодовите думи, с които Георги Господинов неотдавна дискретно повдигна завесата над новия си дългоочакван роман. Сега вече е ясно, че името му е „Времеубежище“ и ще се появи по книжарниците на 29 април. Знае се, че познавачите пак ще се срещнат с Гаустин – любим герой на Господинов – който лекува разбити души в клиниката на миналото. Докато това се случва, Гаустин (и Господинов) – като същински минотавър в лабиринта на изгубеното време – ще сподели поредните си колебания и провали, дълбоко скритите си страхове и тъги. А още от „Физика на тъгата“ е известно, че за нейния автор тъгата няма родина – за Господинов самата тя е родина. Но сега, малко преди премиерата на „Времеубежище“, той предупреждава, че поредният му роман не е за миналото, а за това, което се случва днес и утре.

И затова звучи и смешно, и с леко отчаяние.

Но Господинов не крие, че той продължава да гледа с онова око на своята прочута Вайша, което е обърнато към миналото – защото там е пълно с истории, миризми, гласове на любими хора…

Критиците вещаят, че „Времеубежище“ със сигурност ще предизвика емоции – точно сега, в извънредното положение, в тежките дни за музите. Защото в романа, писан през последните няколко години, се преплитат тревожност и предчувствие за буря, усещане за остър дефицит на бъдещето. Но дали губещите памет в клиниката на Гаустин ще могат да понесат миналото – дали Априлското въстание може да се вдигне в Борисовата градина или дали е допустимо да се събудим на манифестация пред мавзолея на Георги Димитров? Освен из София романът води читателите из Цюрих, Виена, Сараево, Бруклин… Всичко страшно е и комично – и обратното. „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен.

Той се разделя с една мечта по миналото

или с това, в което то се превръща. Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом“, споделя Господинов, но без страх от възможността бъдещето да ни бъде отказано. И се чуди дали ни е дадено да избираме своето минало – личното и на държавата, в която живеем. „Всяко минало си струва да бъде разказано, особено близкото, което е още живо. Но то е и най-трудното – неговите читатели са свидетели и участници в това време. За мен то е в регистъра на тъгата, друг би видял фейлетонното, трети – криминалното. Всички погледи са важни. Единственият жанр, който няма да е адекватен, е този на епитафията – защото всъщност никое минало не е минало“, казва Господинов, който с връстници и съмишленици като Теодор Ушев носят общата памет на поколението и общия трепет да си минотавър. „В основата си нашите страхове, нашите истории имат много общо. И не са много по-различни от времето на древногръцките митове, например“, коментира той.

А дали се изживява като бунтар?

G.Gospodinov-1a

/Корицата на „Времеубежище“, което излиза с клеймото на издателство „Жанет 45“/

Не и в традиционната средностатистическа креслива представа, която стига до Фейсбук – не ругае анонимно или с име. Той е бунтар според други измерения – дефинира острови на съпротива, защитава губещи страни, дистанцира се от хейта, не унижава. „Важното е да не позволиш на лъжата да владее чрез теб“, споделя Господинов. И винаги се стреми да създава смисъл: „Това е едно от насъщните неща, заради които изкуството съществува“. Според него времето е в енергията на разпадите, влюбванията и разделите, в невинността и илюзията, че можем да променим нещата – или да се провалим.

След огромния успех на анимациите „Сляпата Вайша“ и „Физика на тъгата“, режисирани от Теодор Ушев, няма съмнение, че Господинов е готов автор дори за вечно претенциозния Холивуд. Той обаче анализира подобно розово бъдеще със здрав балкански скепсис. Убеден е, че Холивуд е за актьорите и режисьорите и че там със сигурност имат и писатели, твърде вещи в тънкия занаят на блокбастъра и хита.

Но разбира се, му е приятно-удовлетворяващо, че българската история за Сляпата Вайша и трудният дори за четене „Физика на тъгата“ стигнаха до Фабриката за мечти. Господинов просто обича да изненадва – себе си и най-вече  света. Всичко извън вълнението от чистото творчество окачествява като съпътстващ шум. И си остава ироник на отчаянието. „Ако перифразираме Ницше, ще кажем, че онова, което не ни убива, ни прави по-иронични. Самоиронията е основна част от българското разказване. Алеко Константинов или Йордан Радичков са истински гении в иронията“, е мнението на Георги Господинов.

 

 

Share

About Author

admin

(0) Readers Comments

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>