Емил Стойчев е един от асовете на модерната българска живопис. Той е първият български художник, който реално пробива в Париж и прави блестяща творческа кариера във френската столица. За него голямата естетка и ерудит Дора Валие казва: „Той успя да си заслужи място там, за където милиони мечтаят!“ Събитията от края на 50-те години не предвещават световна слава за сина на театрал-майстора в Народния театър. След като не го приемат от първи опит в Художествената академия той получава от баща си съвет да не чука повече на врата, която веднъж не са му отворили. Така Емил Стойчев започва битка за златния медал в изкуството без академично образование, но с талант, който после му носи световно признание. Така бившият ученически вицешампион по плуване става шампион в изкуството. В дългия маратон пред статива. „Работя по 12 часа всеки ден без неделя. В рисуването обичам да плувам дълго. Една картина може да се рисува цял живот“, изповядва се Маестрото.

-     Г-н Стойчев, кой е вашият голям откривател в изкуството?

-     Богомил Райнов. Това се случи някъде в края на 60-те години. Той ми помагаше финансово, когато моето семейство беше много зле материално и живеехме направо на ръба на оцеляването. Аз съм потомък на емигранти от Кукуш и бяхме много бедни. Богомил идваше поне два пъти седмично в къщичката ни от две стаи. По това време бях пригодил няколко квадратни метра в спалнята си за ателие. Връзката ни с Богомил продължи кратко, защото той разбра, че съм продал картини и на други хора освен на него и ми се обиди. Спря да идва, но в колекцията му останаха повече от 60 мои картини. Заслугите на Богомил Райнов към нашето изкуство обаче са огромни. Той вкара европейски въздух в отношенията, в маниерите, в навиците, в ежедневието. Дори в наглед най-дребните неща. Покрай него разбрах, че има цигари „Филип морис“, че има изискани ресторанти като този в хотел „Рила“. Богомил беше класа и изключителен познавач на изкуството.

-     Последната ви ретроспективна и много мащабна изложба в Царския дворец може ли да се определи като най-добрата?

-     Все ми се иска всяка следваща изложба да е по-добра от предишната, но дали го постигам, ще отговорят зрителите. Смятам, че изкуството е единствената област, в която можем да се съревноваваме със света. Изобразителното изкуство е най-комуникативното. То влиза в директен контакт с публиката. Там няма големи и малки народи. Днес живеем в свят на човешка простотия и кич. Художниците се опитваме да държим едно относително добро ниво и правим това в името на родината си България. Без нея сме нищо. По този повод направих тази изложба. Имах нужда след толкова години да покажа някои неща, които не са показвани никога.

-     Сред тях са картини и от цикъла „Мракът“. Не звучи ли малко подтискащо това заглавие на фона на иначе много цветните ви творби?

-     Тъжно е това заглавие. Но моите теми не са журналистически, а вечни. У нас всичко изглежда по-мрачно и по-тъжно. В България държавата се оттегли от културата, а във Франция обратният процес е все по-осезаем. Не знам дали съм прав, но 20 години преди Вежди Рашидов да стане министър на културата, никой не правеше откупки на картини. Така цял период от изкуството остана на тъмно. Добре, че сега се открива новият музей „Квадрат 500“, който е крачка напред.

-     Друг цикъл от изложбата е озаглавен „Фрагменти от детството“. Към кои фрагменти от детството се връщате?

-     Най-обичам ученическите години. Бях много буен ученик и имах ниски бележки. Най-високите ми оценки бяха по география и по история. Моят учител винаги ме удряше по главата и казваше: „Нищо няма да стане от теб!“ По онова време общувах с хора, които влязоха и в затвора. След много години вече имаше някакви знаци, че ще стана известен художник. Срещнах учителя си, вече един много възрастен човек и той ми каза: „Емиле, не бях прав!“ Това е най-хубавият комплимент, който съм получавал от детството.

-     Каква е връзката между създателя на изкуството с потребителя?

-     Едните без другите не могат, но никога не се съобразявам с консуматорите. Мога да направя нещо,мога да излъжа някого, но себе си не мога, защото няма как да съм друг и да правя нещо, което не съм прекарал през себе си, през душата си. Понеделник, вторник, сряда съм много добър, четвъртък, петък и събота съм на средно ниво, а в неделя си почивам.

-     В кой ден от седмицата се срещате с вашите идоли в изкуството?

-     Всеки ден се стремя да имам поне по една мисловна среща с тях. Безкрайно съм признателен на миналите поколения художници. Онези великани, които забелязаха, че в мене има някаква искрица на талант. Това са хора като Бенчо Обрешков, Рафаел Михайлов и Стоян Сотиров. Бенчо много ме обичаше. На една обща изложба беше подредил картината ми до своята и ме извика: „Ела да видиш, сложил съм те до мене.“ Аз не страдах от излишна скромност и му отговирх: „Абе хубаво стоя до тебе.“ Тогава той ми каза: „Простак, от това платно аз ще направя четири шедьовъра, а ти си го изхабил!“ Тази агресивност всъщност показваше, че ме обича. Бенчо беше в журито и на първата ми изложба. Рафаел Михайлов беше една душа. С него си пиехме кафето в хотел „България“. Обичаше да казва: „Разлях терпентина и стана един шедьовър!“

-     Определяте вашия стил като фантастичен реализъм.

-     Имам лошия навик да не се интересувам от съдбата на една картина, която веднъж е излязла от моето ателие. Затова сега ми е трудно да кажа, но то е факт,      че аз бях първият художник у нас и в Европа, който правеше фантастичен реализъм. Нямам чувството за величие и затова не се хваля, но фактът е този. Големите цикли „Фантастична разходка“, „Поет музика и цветя“ са точно фантастичен реализъм. Бях първият, който започна да рисува в този стил и по този маниер. Това стана някъде 1969-1970 година. Тези неща не могат да се скрият, даже ги има в голямата ми изложба.

-     А в душата ви борят ли се реализмът и фантастиката, детското и зрялото?

-     Скъпи приятелю, аз винаги съм искал да съхраня детето в себе си. Може би затова като човек съм много семпъл, всеки може да ме излъже, всеки може да ме завлече. Аз обаче пазя детството, защото то макар и много бедно и трудно, беше най-хубавото нещо в живота ми.

-     Известно е, че сте сред малкото български творци, които са галеници на световната критика.

-     Франция е една от метрополиите на изкуството и аз имах шанса да попадна в центъра на тази метрополия – Париж. Критиката там е много сериозна – като пипат, пипат дълбоко. Когато френските изкуствоведи те хвалят и те сравняват със световните величия, няма как егото ти да не бъде поласкано.

-     Силно ли е егото ви?

-     Не съм нарцис, но обичам да се изявявам сам. Индивидуален играч съм. Човек, когато пътува, трябва да пътува сам и да гледа своя компас. Ако се озърта наляво и надясно, може да обърка посоката. Много рядко участвам в колективни изложби, предпочитам самостоятелните. Няколко пъти мои картини са били в една зала заедно с тези на Пабло Пикасо, Марк Шагал, Жорж Руо и останалите. Тогава за първи път ми дойде по-голямото самочувствие и си казах:“Абе, Емиле, не си чак толкова зле!“

-     Как гледате на света от две ателиета – едното в Париж, а другото в София?

-     За мен вече светът няма разлика.И на двете места съм си вкъщи. И в Париж като в София, имам пантофи, пижама, четка за зъби. Разбира се френската столица респектира. Този огромен град е дал толкова много на световната цивилизация. Усещам Франция като нещо много близко, като държава, която има и тъмна, и светла страна. Като една жена, която обича ласки, но никога не дава ласки.

-     Коя е най-куриозната случка във Франция?

-     Имаше един случай, когато шефът на „Бобур“ дошъл в галерията ми и поискал да ме види. Съгласих се при все, че ми казаха колко странен човек бил той. Имал навика да пипа за ръката известни творци. Поискал и мен да ме пипне при все, че е правил това с Джакомети и други големи художници. Така дойде в моята галерия, пипна ме и аз веднага го попитах:“Какво усетихте?“ Отговори ми:“Какво усетих няма да ви кажа, но аз съм доволен!“

-     Ако ви възложат да нарисувате мащабна композиция, в която да изобразите най-модерните ни художници, кого ще включите?

-     Това е въпрос, с който ме плъзгаш по една много тънка линия и аз няма как да изброя няколко души при положение, че в модерното българско изкуство има наистина много талантливи автори. Все пак аз не съм критик и няма да направя тази стъпка, която е много опасна.

-     В сегашната си изложба показвате прекрасен портрет на Генко Генков?

-     Е, добре. Ще приема предизвикателството и ще ти кажа, че Генко би влязал в подобна композиция, в която да се изобразят най-модерните ни художници. Генко беше велик художник и страдалец. Беше много неконвенционален, аналитичен. Ако има художник, който изцяло се мултиплицира в своите картини, то това е Генко.

-     Какво никога няма да кажете?

-     Никога няма да издам технологията, по която работя. Много често са ме питали, но това е тайна, която ще запазя до края на дните си.

-     По вашия път върви дъщеря ви, нали?

-     Да, тя е преподавател в Париж в много престижно учебно заведение.Внучката ми, която завърши право в Сорбоната, също е човек от моя кръг хора на духа, които ме закрилят. Тук е моментът да кажа, че без семейството си и без жена си Дъф съм кръгла нула. Моите успехи са и успехи на семейството ми.

-     Имало ли е случаи, когато да не сте успявал да се зарадвате на славата?

-     Да, по време на биеналето в Токио, когато японската столица е облепена с плакат, на който има мой портрет. На това биенале ме награждават със златен медал, но аз не можах да си го получа. По времето на социализма не се даваше лесно разрешение човек да пътува до Токио. Други хора отидоха на екскурзия.

-     На последната изложба виждаме, че опитвате да работите и в областта на керамиката като едно намигване към древността?

-     Това са непрофесионални, аматьорски опити. Но в същото време съм и много информиран човек. Без информация няма как да направя каквото и да било. Именно в работата с глината също съм вкарал вероятно част от тази информация. Щом така си я усетил, значи поне частично съм постигнал някакви прилични резултати.

-     Чувствате ли се успял човек?

-     Не, не се чувствам, защото почувствам ли се, трябва да сложа точка на всичко. Всеки ден гледам да започна от там, където други биха спрели самодоволно.

-     А усещате ли непреходността на това, което правите?

-     Работя много честно. Моите сюжети не са лесно смилаеми. Трудни са. В тях има много символи, много кодове, наследени от моите прадеди, които са зографи. Изкуството не е манджа и ако някой е разчел кодовете ми, значи е добре.

-     Кое може да ви ядоса?

-     Мнозина опитват своята четка като бъркат в моята палитра. Това понякога ме ядосва, но по-скоро буди чувството на съжаление.