Изключително прецизно изработен каталог с над 400 творби на големия български живописец Енчо Пиронков видя бял свят. Големият творец, който е знакова фигура за родното изкуство, е представен от изкуствоведа и директор на Пловдивската галерия Красимир Линков. Градът на тепетата всъщност е онова място, където изгрява таланта на Енчо Пиронков. Той е от онова неспокойно поколение, което проби през 60-те години и остави трайна следа в културната история на страната. Заедно с Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Йоан Левиев и Христо Стефанов той е сред най-ярките представители на известната Пловдивска школа. За качествата на Енчо Пиронков като живописец са казани много добри думи и са се произнесли десетки изкуствоведи. Особено тежи мнението на големия ерудит Богомил Райнов, който определяше художника като един от най-мощните и талантливи творци, които умеят да си играят с цветовете по неповторим начин.

В каталога, който ни представя Енчо Пиронков, намират място от най-ранните до най-зрелите картини на художника. Всички те го разкриват като разнообразен и постоянно търсещ творец. Предлагаме на читателите на нашия портал части от уводната бележка на изкуствоведа Красимир Линков.

В прекрасната си беседа “Дуенде – теория и проявление” Фредерико Гарсия Лорка казва, че при всеки артист изкачването на кулата на собственото съвършенство е плод на борбата, която той води със своето дуенде, а не със своя ангел, нито със своята муза. “Ангел и муза идват отвън. Ангелът дава светлина, музата – форма…За разлика от тях дуендето трябва да бъде разбудено в най-тайните убежища на кръвта.” Макар и свързано преди всичко с “живото тяло на изпълнителя” в музиката и танца, то е причината за черните щрихи, за необяснимата промяна на формите, за изблиците на светлина и цвят – за онова визуално преживяване в изобразителното изкуство, наречено картина, което истински не можем да разкажем никому. То е причина един образ да бъде жив, докато го наблюдаваме. То е причината да видим червеното, синьото, зеленото, бялото, спокойната или остра линия, силния ракурс на формите, но и да чуем вика на драмата, възторженото възклицание или напрегнатия ромон на диалога. Всъщност можем да кажем, че виждането, особено в изкуството, е състоянието на духа.

С помощта на казаното по-горе истинският характер на естетическия и емоционален език на Енчо Пиронков може донякъде да се обясни, но не може да се докаже. Във всички случаи преживяването при рисуване и при гледане няма един и същи смисъл, което е в основата на свободата в изкуството. Можем да приемем, но не сме длъжни да признаем предимството на друга философия освен нашата…

Първоначалното впечатление за спонтанност и естественост, за действие, което не се предхожда от обмисленото желание, за състояние, непредизвикано от воля, в живописта на Енчо Пиронков е скрито в простотата и всекидневноста на сюжетите му. В шепата сюжетни маркери, които ни поднася художникът, намираме няколко образа. Открием ли ги, приложението им сякаш идва от само себе си. Нарицателната им роля – тази в обществото, изглежда неясна, но действителната – в картината, е убедителна до крайност. Те са странни, когато мислим за тях, но напълно плътни и хармонични, когато ги чувстваме и приемем в контекста на живописта не като няколко грама боя и няколко експресивни замаха с четката. Всеки образ ще бъде суров, ако не повярваме, че има душа. ..

Енчо Пиронков изгражда митология, повтаряйки образи, ситуации и знаци, които вече знаем. Тяхното значение може да бъде обяснено, но всъщност целта му е да ги приемем като неслучайни в едно необяснимо употребяване в живопис със собствени правила и доминиращ дух. Усещане за тайнство, за съществено на фона несъщественото, за сериозност в правилата на привидната игра. Голямото въздействие на този процес на общуване идва от неуловимостта на духовното състояние, което носи.

Главният герой на това духовно състояние е образът на жената. Можем да го доближим само през идеята, че човешкото тяло е най-добрият израз на човешката душа. Тогава драмата на жеста и позата, деформацията и разкъсването на формата, незавършената и често пъти условна фраза на контекста, усещането за екстаз от болката и неизбежност от загубата дават висше значение на тази живопис и на нейния герой. В никакъв случай това не е описание на сюжет, но се приема като описание изобщо на душевен свят – като състояние на душата. Като възникнал вътрешен образ на нещо, което не можеш да кажеш, но можеш да покажеш.