Той е най-енигматичният български художник. Мистерията около него се допълва от някои особености на характера му, които го правят на пръв поглед по-интровертен и труднодостъпен. Малцина са тези, които допуска до себе си отблизо. Единици са онези, на които е готов да разгадае някоя от тайните си. А щастливци са колекционерите, които са се сдобили с негова картина.

За Иван Вукадинов се говорят легенди. Той продава свои творби само в изключителни случаи. И главно в чужбина, разбира се, където изкуството е добре оценено. Негово платно сменя собственика си не по-често от веднъж годишно. Затова и Боян Радев, известен меценат и двукратен олимпийски шампион, казва, че Вукадинов има най-добрата колекция. Просто, защото не продава картините си.

Ценителите успяват да зърнат негови творби единствено на Ивановден, когато маестрото излага по няколко свои произведения в столична галерия. Тогава двете малки залички отесняват за хилядите, желаещи да се докоснат до творчеството на Иван Вукадинов. Студенти от Художествената академия извиват опашки, за да застанат пред платната и продължително да си водят записки.

Произведенията му не могат да бъдат сбъркани – с изчистени и плътни цветове. Често използва древната техника инкаустика, при която виртуозността на обработването на живописната повърхност е забележителна. Картините имат излъчването на икони и са модерният прочит на онова, което е правено през вековете. През праисторическото, египетското, етруското, римското и византийското изкуство. Сюжетите са най-разнообразни – интериори, части от икони, ключове, грозде, драперии, нестандартни натюрморти, риби, магаре, кон, куче, тромпет, църква, пейзажи. Внушението е изключително. Мощно, силно, завладяващо, доминиращо, безкомпромисно. Като произведения на Вагнер. Когато погледнеш картина на Вукадинов, губиш връзка с околния свят. От друго нямаш нужда. За дълго.

Малцината, които са в близкия кръг до Вукадинов, твърдят, че той е най-мъдрият и същевременно най-занимателният събеседник. Винаги е център на компанията. Без да демонстрира излишна суетност той съвсем естествено респектира и е лидер. Разказите и феноменалната му памет са неповторими. Както казва един негов приятел, не се е родил писател, който може да пресъздаде историите на Иван.

Надхвърли 80 години, а изглежда на 60. Жизнен, с неповторимо чувство за хумор, широка и щедра за близките усмивка. И този иначе слънчев човек живее в затворения свят на изолацията сякаш умишлено. Вероятно заради някаква тайна, но дълбока обида. Сигурно горчилката идва отпреди близо 40 години, когато той прави истински фурор в Италия. Тогава Вукадинов реди изложби в Рим, Пиза, Гросето и Арецо, които предизвикват истинска революция в мисленето на италианските изкуствоведи за съвременното източноевропейско изкуство. Иван Вукадинов е на върха на славата.

Рим му предлага преподавателско професорско място. Най-именитите колекционери изкупуват като топъл хляб картините за умопомрачителните тогава за български художник десетки хиляди долара на платно (по това време произведенията на Владимир Димитров-Майстора и Златю Бояджиев струват по 200-300 лева). Най-престижната галерия в света във Ватикана иска да откупи две негови платна за изключителни суми. Тогава идва шамарът от комунистическа България. Вместо маестрото да стане първият балкански художник, чиито произведения са откупени от престижния музей, сделката е осуетена. Обяснението е, че Вукадинов е национално богатство и картините му трябвало да се върнат у нас. В същото време в арт средите упорито се говори, че завистта на влиятелни художници, които не могат да преглътнат успеха на колегата си, са в дъното на всичко.

„Не останах тогава в Италия, защото не можех да подложа на тормоз родителите си”, казва с тъга и днес Иван Вукадинов. По онова време голям негов почитател става един от най-големите световни колекционери Марсело Данон. Италианецът дотолкова се влюбва в един от шедьоврите на българина, че казва: „За тази синя картина на Вукадинов съм готов да построя специално стълбище!” Това произведение така и не попада в ръцете на Данон и остава в България. Все пак меценатът успява да се сдобие с няколко творби на художника.

От 16-17 години Иван Вукадинов се е впуснал в невероятна авантюра. През целия този период той рисува една единствена картина. Тя ще е еманацията не само на неговото творчество, но и постижение в световното изкуство. Това е дръзко предизвикателство и опит за отлепване от всичко, което поколения художници са създавали. Вукадинов, определян от вече покойния си колега Тома Трифоновски за Господ на българската живопис, опитва да съчетае така цветовете, че да постигне неподозиран ефект. От 5-6 години казва, че палтото е готово и му шие копчетата, но все още никой не е видял произведението на майстора.

Френският професор от български произход Андрей Наков обяви, че платната на Иван Вукадинов трябва да бъдат оценявани на милиони евро. „Той има място в голям световен музей. От много време заявявам, че съм готов да организирам негова изложба в няколко западноевропейски страни, която да покаже, че България е дала нещо голямо на световното изкуство”, заявява Наков, който е носител на голямата награда „Борден” за 2007 година, давана от френската академия на науките.

Милионите за Вукадинов обаче не изглеждат важни, колкото и невероятно да звучи това днес. Той живее скромно в малка къщичка на една тясна софийска уличка. Рисува професионално, всеки ден. Няма празници, съботи, недели, нови години и рождени дни. Чувства се истински жив и млад в ателието. Там е неговата църква. Казва, че не  е важно да се водиш художник, а да правиш изкуство. Последното не трябвало да се съизмерва с пари, а с усещането за непреходност. Същото това усещане, което създават платната на Иван Вукадинов. И доминират над обкръжаващия ги свят.