Предпочитам колекционерите, които събират картини с мисъл, а не тръгват по азбучен ред от енциклопедията, казва Вихрони Попнеделев и момчешка усмивка изгрява на лицето на професора. Не е истина, че българският Модилиани, както го наричат някои, вече е на 60 години. Най-малкото, по нищо не му личи. Освен по майсторството пред статива. Завършил е живопис в Националната художествена академия при проф. Панайот Панайотов. През 1982 година печели Националната награда за живопис „Захарий Зограф”. Понастоящем е преподавател по живопис в Националната художествена академия. Негови картини имат всички големи галерии в страната, както и много престижни галерии по света.

- Маестро, кога един художник се чувства най-силен?

- Силата идва, когато застанеш пред статива и успееш да се събереш. Съумееш ли да влезеш в диалог със себе си и изразните средства, намираш и най-доброто решение, което се претворява после на платното. Не си ли удовлетворен, тръгваш наново на следващия ден.

- Колекционерите помагат ли за повишаване самолюбието на творците?

- Както помагат, така и могат да играят обратната роля. Художникът мисли едно, а понякога това се разминава с мнението на купувача на изкуство.

Кел файда, ако някой вложи парите си в картини и заключи картините в някое мазе

- Известен сте с многобройните експерименти.

- На човек непрекъснато му идват различни идеи. Аз и сега продължавам да експериментирам. От 7-8 години се захванах с керамика. Голям кеф ми е да точа. Треньор в този занаят ми е моят приятел Весо Иванов, който беше преподавател в Академията по керамика. Той ме хвали, че съм добър ученик и се справям добре с глината.

- Има ли какво да ви изненада?

- На този свят непрекъснато се случват чудеса. Последната изненада ми поднесе изкус­твоведката Ружа Маринска, която си купи керамична фигура от мен. Никой не очаква от изкуствовед да купува, а традицията е художниците да подаряват на изкуствоведите. За мен това бе своеобразно признание.

- Като преподавател как ще оцените – задава ли се талантливо поколение от художници?

- Таланти винаги е имало. Друг е въпросът дали талантите ще се развият, или ще изчезнат някъде във времето и пространството. Страшното е, че като цяло младите не вярват в професията. Стресирани са. Сега се говори за компютри, за свръхтехника, за телефони, които говорят и мислят вместо теб. Какво ще си играеш да рисуваш.

- Връщате ли се назад към вашите студентски години, каква например беше дип­ломната ви работа?

- Дипломната ми работа беше една фигурална композиция на работници от „Кремиковци”. Помня, че нямах пари за рамка и когато сменяха дюшеметата в Академията, изчистих дървото и сам си направих рамка за дип­ломната работа. От ония години с много любов си спомням за великия художник Найден Петков – много достоен човек беше.

На всички преподаватели съм се радвал и от всички съм се учил

Имал съм голямо уважение към тези велики хора.

- Вашите картини са много по-цветни от тези на колегите ви. Откъде идва този колорит?

- В Академията, щеш не щеш, ставаш сив. Аз обаче не исках да посивявам и винаги съм се стремил да виждам нещата по-цветно. Може би за това много ми помагаха срещите с природата. Като ходехме на вилата в Симеоново, си слагах на слънце плодове – ябълки, череши, грозде, ягоди. Плодовете пращяха от цвят, а когато са на слънце, усещаш материята директно. Натюрмортът дава големи възможности да съпоставяш материи. Същото е и когато рисуваш голо тяло – то не е само контур, а е важно да усетиш материята. Слагал съм голо тяло върху вестници и съм си правил много експерименти.

- Рисувате и много портрети. Каква е магията на портрета?

- У нас портретите ми се струват неоценявани, но след време ще се върне отношението към портрета. В моята работа винаги използвам такива тонове, че да подчертая излъчването и характера на човека. Винаги ми е било интересно какво ще каже за мен моделът, когото рисувам.

Магията на портрета е да успееш да влезеш в честотата на модела

Тогава хващаш характера му и картината е успешна.

- Спомняте ли си първата картина?

- Никога няма да я забравя. Беше в детската градина. Учителката ни даде задача да нарисуваме някакви човечета.

Нарисувах моите човечета и на следващия ден учителката показа „творбата ми” и каза: „Ето, деца, какво не трябва да правите. Не трябва да давате на родителите си да рисуват вместо вас!”.

Много се засегнах, защото сам си бях нарисувал човечетата. Оплаках се на майка и поисках очна ставка с учителката. На срещата между трима ни ме накараха да повторя рисунката с човечетата. Когато учителката видя, че няма измама, ми се извини. Това беше първата ми картина.

- Според някои изкуствоведи сте най-големият майстор на голи тела.

- Не знам дали съм най-големият майстор, но последните ми картини пак са голи тела, и то все разни дебелани. Не търся общата естетика, миските и перфектните пропорции. В тези дебелани има друга естетика която трябва да усетиш.

- Кое е най-близкото изкуство до живописта?

- Музиката. Обичам всякаква музика, но най-много слушам джаз.

- Нямате ли намерение да съберете творчеството си в една книга монография?

- Имам. Картините ми са разпилени на хиляди места и сега събирам информация за всяка от тях, за да подготвя подобна монография. Нали знаете, картините са като хората – всяка има свой живот. Една е в България, друга в Испания, трета в Белгия, четвърта – в някое мазе…