Скулптура Топ — 02 юни 2014

ВЕЖДИ 3

- Г-н Рашидов, чували сме ви да казвате, че у нас и въздухът е болен?

- За съжаление, това е истина.Ние живеем в такова болно време, каквото не е било никога в моя живот. Въздухът, който дишаме, е пълен с омраза, интриги, компромати, възбуждащи се от собствените си чатове хора, тотално отричане на всички и всичко, от обезнадеждени семейства, напущащи страната, поголовно емигриращи деца, необезпокоявана престъпност, живот в пълна несигурност, пълна бездуховност и какво ли още не. Аз не знам каква друга диагноза бихме могли да поставим на нашето време.

-  Неотдавна депутат от левицата каза, че ако всички политици имат характера, почтеността и мъжкото чувство за достойнство на Вежди Рашидов, парламентът ни нямаше да прилича на детска градина. Това не е ли знак, че въпреки лошата атмосфера, у нас има надежда за по-човешки и нормални отношения?

- Нашият живот е обсебен 20 години от едни и същи хора, които с охота наричат себе си политици. Животът им е минал не в създаване, осъществяване и осмисляне , а в репетиции пред домашното огледало за красноречие и много хвърлени думи, от които в крайна сметка нищо не разбираш.  Думи без образи, без съдържание и смисъл. Всичко, което наричаме демагогия, би могло на обикновен език да се каже , че просто става дума за празни приказки. А всеки, който се опитва да каже истините такива, каквито хората искат да чуят, то такива смелчаци са единици и те биват таксувани винаги на принципа „Няма безплатен обяд“. Свободата на истината за съжаление има своята цена и никой не бива да си прави илюзии, че аз не плащам тази цена доста скъпо.

ВЕЖДИ 5

- Сега в България дойдоха изключително ценни скулптури на Роден. Това не са ли част от следите на един успешен мандат като министър на културата.

- Да, това е един радостен факт. За първи път в историята ни голяма част от оригналите в музея „Роден“ в Париж ще бъдат „на крака“ пред публиката в София. Нека не забравяме, че един от най-големите световни музеи – Пти Пале, вече показа в България своите шедьоври. Вместо да ходим до френските и италианските музеи, то като че ли от само себе те започнаха да стават достояние тук, у нас. Така се докоснахме до оригиналите на Рафаело, така бяхме домакини на един от най-големите европейски художници Жул Паскин, и най-важното – единствено България има петгодишен рамков договор, подписан с моя приятел  Анри Лоарет, президент на световния музей Лувър, за да бъдат показвани български артефакти в един от най-значимите музеи на времето. Трябва да кажем, че всичко това не стана от някаква псевдолюбов към България. Това бяха моите лични контакти и приятелства, които аз предоставих не за себе си, а за българското общество.

- Защо у нас няма приемственост? На завист, на лошотия, или на някакви комплекси се дължи това?

- У нас бездарието и посредствеността винаги са се сплотявали срещу всичко, което е качествено. И ако има нещо разрушително и нещо, което винаги ни тегли назад, това се дължи на похода на агресивната посредственост. Тук завистта няма почивен ден. За жалост, това при нас е станало начин на живот.

- Чувствате ли се уморен от битки?

- В интерес на истината тази умора ме съпътства почти всеки ден. Особено когато разбираш колко е безсмислено всичко това, което наричаме усилие – това да работиш честно, да имаш силното желание да бъдеш полезен, да направиш всичко, което е по силите ти за гилдията, и най-вече – когато всички твои успехи са повод други  хора да обират лаврите. Това няма как да не носи чувство за съжаление и вина. Битките са били от моето ранно детство – те бяха средство, с което трябваше да оцелея -  от сиропиталището на Студен кладенец до министерския пост. Неизбежно е винаги да остава едно странно чувство – докато си имал желанието да бъдеш Сервантес, ти си останал само един Дон Кихот. Тогава съжаляваш, че не си бил Санчо Панса.

- Кое изхабява повече – глината в ателието, или калта в живота?

- Разбира се, че отговорът се съдържа в самия въпрос. Когато калта мине през ръцете на талантливи хора, то това не е кал. Винаги от това остава нещо възвишено. А когато  е в ръцете на бездарния човек, то тогава имаме само едни ръце, изцапани с кал.

- Наскоро няколко български творци, чиито творби са притежание на музея „Уфици”, открихте изложба. Това предизвика ли творческо безпокойство у други?

- Опитвам се да пренебрегвам мнението на всякакви случайни хора. За мен беше по-важно да се съберем на едно място с едни изключително талантливи български творци, които да посветим тази изложба, да се поклоним и да си спомним за един наш прекрасен приятел, голям художник, великолепен  поет – Георги Трифонов, който вече не е между живите.

- Пред приятели сте казвали, че изживявате един от най-тежките си периоди в живота, защото децата ви си тръгнаха от България. Не ви ли насади някой нарочно чувство на вина?

- Факт е – децата ми напуснаха родината си. В тази пошла среда медийни монополисти и медийни шутове, желаейки да забогатеят от мръсотията, която изливат, създавайки  „новия ти нов портрет“, станаха причина да бъдат прогонени децата ми от държавата. С ясния аргумент на моя син, че повече не желае децата му да растат и да се формират  в тази болна, омърсена атмосфера и среда. Пред този аргумент можех само да мълча. Страшно е            когато няма какво да отговориш.

- Липсата и тъгата по близките отразява ли се на това, което творите?

- Разбира се, че се отразява.

- Само тесен кръг от хора знаят, че напоследък голямото ви увлечение е да правите. Какво може да накара един автор да потърси други форми на себеизразяване?

- Смятам, че художникът винаги казва това, което мисли. Важното е да има какво да каже. Изразните средства са само помощен материал. Добрият  художник трябва да може да рисува, да има усещане за цвят, защото и самата скулптура е една триизмерна рисунка. Акварелът е едно старо мое забавление. Да рисуваш с вода е много трудна техника. И много малко хора ползват акварела. А за мен това е глътка цветен въздух между една- две скулптури. За да посрещнем празника на културата,  на 22 май аз за пръв път ще покажа свои цветни акварели в галерия „Арте“, за да уважа себе си, Деня на българската култура  и с по една чаша вино – своите приятели и почитатели.

ВЕЖДИ 1

- Обезкуражаващо ли е за един художник от световна класа да живее в страна, в която изкуството е на заден план и ценностите на деня са свързани с далеч по-прозаични неща?

- Бих казал, че е отчайващо.

- Как ще си обясните факта, че никой по време на кампанията за европарламент  не обяви , че ще направи нещо в Брюксел да се чуе, че България е интересна страна, в която има какво да се види, защото живеем върху минимум 4 културни пласта.

- За съжаление, на този въпрос мога да отговоря иронично – част от нашата политика няма други обоняния, освен миризмата на кюфтетата. Много хора смятат, че понятието култура приключва със скъпия вносен костюм и лилаво-розовата  вратовръзка от „Пиер Карден“.

- Преди четири години дадохте добър тон и отпуснахте пари галериите да изкупуват творби на новите на автори, но нямаше кой да продължи песента. Какво следва от това?

- Близо двайсет години не са отпускани пари на държавните музеи за сериозни откупки на творби на едно цяло поколение. Това е една празна бяла страница на тези години на преход. След като направих опита да напиша нови редове в българските музеи и галерии, страницата отново има опасност да остане бяла.

- Рестриктивните закони не пречат ли на изкуството ни да участва нормално в световния културен обмен. Най-големите ни художници са забранени за износ и колекциониране в чужбина. Старите ни майстори например нямаха и десетки години след смъртта си нямат все още никакъв шанс да се съизмерват със своите западноевропейски колеги.

- Аз съм се хващал на бас, че всеки, който успее след Драгоман нататък да продаде една картина на Златю Бояджиев, то аз ще му дам три пъти повече, отколкото струва. Българското изкуство е тотално непопулярно зад нашите граници. Всичко това е плод на липсата на познания на българската държава в областта на собствената си култура и неадекватните закони и разпоредби, които винаги са ни съпътствали и са лишени от всякаква логика. Ще припомня едно нещо – от къщата-музей на Никола Танев преди  години бяха откраднати 16 творби на знаменития художник. Опитите на крадците да продадат тези творби в Англия са били безуспешни. Те са започнали да търсят български купувач. Съвсем случайно, научавайки това, аз сигнализирах органите. За щастие тези творби днес са отново в къщата-музей на Никола Танев. Но онова, което искам да ви кажа,е , че един изключителен български художник, в много случаи дори по-добър от някои френски импресионисти, е тотално непродаваем в чужбина. Това ме кара да се сещам за един пасаж от книгата на Никос Казандзакис: “За да си лягат понякога жените сами, за това са виновни само мъжете.“ А за да не се случва нищо извън нашите граници с нашите български творци, то за това сме си виновни само ние.

- Ако трябваше да започнете живота си отново, щяхте ли пак да потърсите път към ателието?

- Ако имах още един живот, сигурно щях да потърся. Аз съм един от малкото щастливи, белязани хора и нямам основание да съм притеснен от професията си. Но ако бях по-млад, щях да потърся път там, където витае духът на Хуан Миро, Пикасо, Сезар, Арман, Емилио Греко, Тапиес, Франсис Бейкън, Хенри Мур, Челида .  Но никога не е късно…

Share

About Author

admin

(0) Readers Comments

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>