Живопис Топ — 04 октомври 2013

ГОЛЕМИЯТ ЕРУДИТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ И ПОЗНАВАЧ НА ИЗКУСТВОТО БОГОМИЛ РАЙНОВ РАЗКРИВА ФАЛША В ОТНОШЕНИЯТА В СВОЕ ИЗСЛЕДВАНЕ. ТОЙ ПРАВИ СЪПОСТАВКИ МЕЖДУ ПУБЛИКАЦИИ НА ПАПАЗОВ ЗА ПАСКИН И ДОКАЗВА, ЧЕ АВТОРЪТ ИМА СКЛОННОСТ КЪМ ПАТОЛОГИЧНИ ИЗМИСЛИЦИ И ХИПЕРБОЛИ.Паскин 1

 

 

 

Роденият във Видин световнопризнат художник Жул Паскин е от известните фигури от началото на ХХ век, които винаги са печелели от лошия дял на живота. Както пише Гастон Диел, Паскин постоянно е трябвало да понася товара на съмнителните си дружби. Репутацията му страда от това до наши дни. “Даже трагичният край не му спечели по-голямо уважение. Тези, които приживе го придружаваха, понякога смятаха, че долавят  някакъв адски мирис на сяра…Прочее, може ли да се учудваме, че този злотворен ореол е скрил истинския образ на човека, на творчеството му и е обсебил цялото внимание на публиката?”

Възможно е Диел да попресилва нещата. В съвременния свят публиката до такава степен е привикнала с проявите на битова и артистична разюзданост, че пикантните легенди за начина на живот на Паскин едва ли ще впечатлят, още повече ще стреснат някого. Диел обаче е абсолютно прав, когато разкрива, че авторите, писали за художника, включително и собствените му приятели, вместо да очертаят качествата на твореца, са спомогнали да се утвърдят редица повратни представи за него. Сензационното е, че сред хората, които са спомогнали за деформирането образа на Паскин, е Жорж Папазов. Това разкрива в книгата си “Паскин” един от най-големите познавачи на нашето и европейското изкуство Богомил Райнов. Той твърди, че роденият в Ямбол Жорж Папазов е най-поразителният случай за ползване на полуистини и чисти измислици по отношение на Паскин. Всичко това Папазов е събрал в мемоарите си “Паскин!…Паскин!…Аз съм!…”

Паппазов портрет

Тези мемоари са публикувани в две издания, между които лежи не само повече от четвърт век (1932 и 1959), но които и по съдържание са твърде различни. Така измислиците във второто са значително по-многобройни и злокачествени, отколкото съчинителствата в първото. “Още този факт ни кара да бъдем нащрек, защото известно е, че с течение на годините спомените ни за миналото не нарастват и не се сгъстяват, а напротив, обедняват и избледняват”, пише Богомил Райнов. Причината, че при Папазов се е случило тъкмо обратното е разкрита в предговора от самия автор. Уязвен от книгата на Андре Варно и от свидетелствата на любовницата на Паскин Люси Крог, опровергаващи по същество измислиците на Папазов, последният пуска второ издание с цел да си отмъсти. Второто издание е подобавъчно гарнирано с нови порции от клевети.

Паскин 2

Жорж Папазов е автор и на други текстове, изобилстващи с неверни факти и комични куриози, породени от амбицията на автора да осведомява публиката за лица и събития, които сам твърде зле познава. Такива са спомените “Дерен, моят приятел”, “По стъпките на живописеца”, “Париж – творчество и съдба на велики художници”. “В тези различни издания художникът Жорж Папазов дава съвсем противоречиви сведения за едни и същи неща, а това не е позволено на никой мемоарист”, разкрива Богомил Райнов. На едно място Папазов пише, че пристигнал в Париж през 1923 г., а на друго през 1924 г. За да умножи броя на самостоятелните си изложби, включва и такива, които вероятно никога не са били откривани. Самият той не е в състояние да посочи кои поне са били галериите, където е излагал. За да поддържа интереса на читателя разнообразява по доста грубуват начин повествованието с някои сензации – колкото невероятни, толкова и недоказуеми. Така авторът разказва как сам превзема след войната една казарма в Мюнхен, взема пушките на войниците, които го гледали уплашено и ги изхвърля през прозореца. Подобни детайли предизвикват недоверие. И ако за автобиографични писания, това донякъде предизвиква единствено снизхождение и ирония, когато пише мемоари за Паскин, Папазов влиза в друга – непозволена територия.

Папазов пише, че едва пристигнал през 1924 г. в Париж тръгва да обикаля музеите и веднага се запознава с Паскин, “благодарение на когото прониква в среди, които иначе би игнорирал” и навлиза “не само сред интелектуалци, но и сред хора от подземния свят…сутеньори и мошеници”. Едва ли е нужно да се пояснява, че ако Папазов и Паскин са общували с подобни типове, това едва ли е ставало в катедралата Нотр-Дам. И така въпросът е дали през 1924-25 г. художникът Папазов е бил зает изцяло с творчеството си и зървайки понякога отдалеч гуляйджиите, е “изпитвал съжаление” към тях, или напротив – още след пристигането си в Париж е тръгнал по заведенията и се е присъединил към “веселите празници” на Монпарнас – на читателя е представена пълна свобода да избира между тези две несъвместими възможности.

Паскин 3

Нека се възползваме от правото си на избор и предпочетем втората възможност. “Още с пристигането си в Париж се запознах с Паскин”, твърди мемоаристът. Кога, как и защо – по тия въпроси няма нито дума. Нито дума и по следващия въпрос: на какъв език са протичали приятелските разговори, след като Папазов, според собствените си признания, не е знаел френски, нито вероятно друг западен език, ако не смятаме един оскъден брой немски думи. Това са за автора Папазов подробности без значение. Той невъзмутимо ни осведомява, че почнал да кани у дома си не само Паскин, а и цяла плеада интелектуални величия, като цитира дълъг списък от хора (то се знае все покойници по онова време). “Неизбежно се говореше за живопис..Аз по принцип не участвах в тия разговори, защото още не можех достатъчно да говоря френски, но не ми беше неприятно да слушам другите.” Нетактично е да питаме какво е привличало тия “другите” в дома на един ням, анонимен и безинтересен домакин.

За Папазов такъв въпрос е неуместен. Той е прекалено убеден в своята значителност, за да допуска подобни въпроси. Мемоарът му гъмжи от самонадеяни забележки в следния дух: “Когато пристигнах в Париж, Модиляни вече бе мъртъв. Това беше жалко, защото ако беше живял, ние щяхме да станем приятели. Със същото завидно самочувствие авторът говори за отношенията си с Паскин: “Паскин и аз още при първия контакт се свързахме с една трайна и братска дружба. На какво основание? Много просто: “Моят суров вид, моята срамежливост, моята непохватна простота, също като моето телосложение, моите ненадейни реакции и моята в известно отношение “ексцентрична” живопис изглежда го интересуваха.”

Паскин 4

Както виждаме, мемоаристът Папазов не се колебае да твърди, че с любителските си опити е предизвикал “интерес” у един зрял майстор сп тънък вкус, преситен от знания и впечатления. Нещо повече, Папазов има куража да пише: “Към 1924 Паскин поиска да му направя скица за неговия каталог по повод на една предстояща изложба в Париж. Незабавно започнах изпълнението на няколко рисунки върху мед (!). Но в даден момент Паскин и аз решихме, че би било по-добре да не ги използваме. Бяхме си дали сметка, че по него време една репродукция на моите рисунки върху каталога на Паскин би могла да попречи на продажбата на картините му. Този кратък пасаж съдържа няколко груби неистини. Преди всичко никакъв каталог на Паскин не е излизал нито през 1924, нито през следващите няколко години. На второ място Паскин е разполагал с достатъчно широка клиентела, чиито откупки едва ли биха се влияли от това какво е нарисувал или не е нарисувал в каталога някакъв си Папазов. На трето място, немислимо е Паскин, приятел на най-солидните френски графици, да иска рисунка от един дебютант, чието творчество никой не познава. На четвърто място, ако майсторът все пак е имал представа от творчеството на приятеля си, толкова по-абсурдно е да се обръща за услуга тъкмо към Папазов – абсолютен невежа в рисунката. Папазов сам признава, че няма нито образование, нито професинолана подготовка по рисуване. Да правиш портрет без да знаеш да рисуваш – подобна идея може да хрумне наистина само на един “сюрреалист”. Нека все пак не забравяме, че по това време Паскин е бил многократно портретуван от сериозни автори като Исак Грюневалд, Емил Олрик, Рудолф Гросман, Емил Ганзо, Алберт Вайсгербер, Леополд Хартман. Да не говорим за многобройните графични автопортрети – сиреч Паскин е разполагал с предостатъчно материал, в случай, че се е нуждаел от скица за някакъв си въображаем каталог. Повече от сигурно е, че той не се е нуждаел от никаква скица, тъй като никога не се е е занимавал с изтъкване и рекламиране на собствената си персона. Не случайно Паскин не си е правил даже живописни автопортрети, а графичните му изображения са по-скоро автошаржове, отколкото автопортрети.

Последното и най-необоримо опровержение на цитирания самохвален пасаж ни е поднесено всъщност от самия Папазов, който е илюстрирал мемоара си с пет графични “портрета” на Паскин. Поне авторът ги представя за такива. А доколко тези рисунки изобразяват наистина Паскин, това читателят сам би могъл да прецени, по поместения по-долу образец.

Папазов глупост Жорж Папазов портрет на Грета Гарбо

Това горе дали ще го обявим за портрет на Паскин, на Александър Македонски или пък на Грета Гарбо – зависи единствено от самите нас.

И тъй Папазов кани у дома си редица интелектуални величия – макар по-рано да пише, че живеел в семеен пансион. Често канел и Паскин. За какво? Ами хей така – за да седят, да мълчат и да се гледат любовно: “Паскин не обичаше много да говори. Обикновено той седеше спокойно, като обхождаше с проницателен поглед всеки предмет в стаята, както и моите картини (!), окачени върху стените. По време на тия безмълвни наблюдения вниманието му често спираше върху мене и за известно време той стоеше замислен. Аз също не обичах често да говоря…Без да произнесем нито дума, ние понякога си казвахме много…по време на нашите безмълвни разговори.”

Всичко това са приказки на автор, който явно макар “да си е казвал много” неизречени слова с Паскин, всъщност няма какво да каже за нас. Освен че не познава добре човека Паскин, той явно не познава добре и творчеството му, понеже в цялата книга отделя за него по-малко от страничка и повтаря банални неща, които вече е прочел от други автори. В същото време Папазов попълва спомените си с несъществени и недоказуеми подробности. Така например на цели пет страници описва някакво глупаво, а може би и напълно измислено сбиване, предизвикано от самия Папазов, който с плесници съборил на земята две швейцарки, “красиви дами”, защото го били нарекли “див българин” без всякакъв повод. Следва подробен разказ за това как обзет от желание “не само да набие всички наоколо, но да срине и самата сграда”, титаничният Папазов в “продължение на половин час отбива ударите на цялата побесняла компания, включително и на Паскин, додето накрая бива все пак обуздан от не по-малко титаничния Дерен. “Мигновено – пише мемоаристът – едно чувство на признателност овладя цялото ми същество и аз се почувствах щастлив…Трогнат и възбуден от такова събитие, Паскин се приближи до мене. ” Изведнъж се оказва, че останалите гости като по чудо са изчезнали някъде в съседните помещения. Останали са единствено тримата големи: “Ние бяхме сами: Дарин, Паскин и аз…Паскин братски ме погали по бузите и със сълзи на очи ме целуна по челото…”

Паскин 5

Кому са нужни тези глупави фабулирания около реални или мними пиянски побоища. И ако авторът на всяка цена е искал да ни занимава със себе си, защо е трябвало да намесва и името на покойния Паскин? Вероятните обяснения са поне две. Преди всичко навсякъде в текстовете на Папазов личи горчивината на човек, останал несправедливо непризнат и почти непознат. Той неведнъж настойчиво ни внушава, че е измислил сюрреализма преди сюрреалистите, но понеже отказал да се подчини към групата им, бил пренебрегнат и забравен. “И даже до наши дни никой сюрреалист не желае да си спомни нито да признае, че бях първият, който изложих в Париж картини с нереален или, ако щете, “Сюрреален” изглед.”

Сюрреалистите далеч не са единствените, отказващи да забележат присъствието на Папазов. Неговото име не фигурира почти никъде в справочниците и енциклопедиите за модерно изкуство. Само в десеттомния речник на Бенезит, където са включени и най-незначителните художници, е поместена съвсем кратка бележка за Папазов от Салмон, който погрешно цитира даже заглавието на мемоара за Паскин, понеже едва ли е виждал книгата.

Суетността да покажеш, че си дружил с бележити личности е обичайна човешка слабост. Още по-обичайна е тя при хора, които сами са останали в сянка, а много им се е искало да блеснат. Това до голяма степен обяснява публикациите на Папазов за Дерен и Паскин. При мемоарите за Паскин обаче има и друго: озлоблението и жаждата за отмъщение. Ако в тази книжка има нещо съществено, това са клеветите. Клеветите засягат на първо място самия Паскин. Той ни е представен като “фин”, но и “диаболичен”, като “дегенерирал човек”, “увличащ с леко сърце към разврат”. “За нещастие – пише мемоаристът – празниците следваха при него един подир друг и представляваха най-голямата част (!) от съществуването му…Паскин печелеше много пари и парите го деморализираха…”

Паскин 6

Папазов премълчава от скромност, че сам доста често е използвал щедростта на приятеля си и охотно е взимал участие в гуляите му. Твърде чувствителен към стойността на парите, той явно се дразни както от факта, че Паскин е “печелил много пари”, така и от непонятната склонност да ги пилее. Колкото до позата на моралист, която Папазов си позволява да заема, нека по-добре да замълчим и да се въздържим от изкушението да навлизаме в някои твърде грозни подробности, засягащи самия мемоарист.

Естествено е, че след като си се самообявил за приятел на един виден покойник и си се наел спомен за него, неуместно е споменът ти да бъде сведен до порицания и злословия. Прочее, независимо от злословията, Папазов не забравя ту тук, ту там да декларира сърдечните си чувства към Паскин.За сметка на това неприязненото му отношение към Люси Крог е почти неприкрито. Това неприязнено отношение е мотивирано от две достатъчно ясни причини. Макар Папазов да спекулира с българския произход на Паскин, за да предложи още един валиден мотив за връзката си с художника, грубата истина е, че главният мотив на тази връзка е алкохолът. Нищо друго не би могло да свързва тези двама души, еднакво чужди един на друг и като характери, и като творчески индивидуалности, и като вкусове, възпитание, степени на таланта, без да напомням, че те не са разполагали дори с необходимите за общуване думи. Съвсем естествено е, че Люси Крог, в опитите си да изолира Паскин от бохемската среда, влияеща все по-пакостно на здравето му, се е старала да го откъсне тъкмо от хора като Папазов, чиито посещения неизбежно са били съпровождани от запиване. Оттук и първоначалната ненавист на мемоариста към Люси.

Паскин 7

Втората причина за озлоблението на Папазов е, че Люси Крог заедно с писателя Андре Варно са си позволили да опровергаят измислиците му. Оттук и решението на мемоариста да си отмъсти по възможно най-жесток начин. Независимо от плитките обходни маневри и от диверсиите, крайната цел е съвсем обичайна. Папазов се е заклел да докаже, че истинската виновница за самоубийството на Паскин е Люси Крог.

Самият начин, по който авторът обрисува Люси, е достатъчно красноречив. Тя ни е представено “с нейната студена усмивка, подобно на озъбването на индийска маска, и със странния огън, който блестеше в нейните очи.” Тя говорела на художника “за Бога, за Смъртта, и то точно в момента, когато Паскин се чувстваше най-щастлив.” Люси твърдяла, че само след смъртта влюбените души щели да стигнат долината на щастието. Тук съвсем ясно е внушението на Папазов, че Люси просто е подтиквала Паскин към смъртта. В същото време Папазов съвсем не се колебае да се рови в интимните отношения между Паскин и Люси без да са го канили да им свети. Той ни доверява как по едно време Паскин щял да става баща и бил “луд от радост”, но “по причини неизвестни” на Папазов “Люси не могла да стане майка на създаденото от Паскин дете.” Изводът и в този случай е ясен – с нежеланието си или неспособността си да роди Люси тласка живописеца “към най-безпорядъчния живот, който Паскин някога е водил.”

Паскин нов 1

“Безкрайните истории с Люси не ми харесваха”, установява Папазов. На нас – също. Налага ни се да продължим още малко, защото стигаме до кулминацията. Една вечер в началото на май 1930 Паскин намира Папазов в Ла Купол, съобщава му, че го е търсил и го повежда със себе си. “В този час – уведомява ни тържествено авторът – нямаше какво друго да правя, освен да крача напред с Паскин, понеже това беше моят дълг – да бъда до него.” “Да пия с него”, би бил по-точният израз, защото двамата се загнездват в едно заведение срещу гробището Монпарнас. Защо тук , а не в Ла Купол? Още по-просто: за да бъдат сами и за да остане срещата недоказуема. А защо точно до гробищата? Много просто – за да може Папазов да направи някоя и друга безвкусна асоциация с наближаващата трагична развръзка.  Но нека предадаме в съкратен вид монолога на самия Паскин, уж произнесен в споменатото заведение към два часа заранта:

“Търсих те, за да ми помогнеш и да ти кажа, че съм те избрал като единствения другар, когото бих искал да имам в живота си…Свършено е вече с Л. разбрахме се да се разделим с добро и завинаги…Давам й пари, предмети, рисунки и всичките си приятели. В замяна й поисках да отнеса личните си вещи, някои платна и да те запазя. Само тебе, като мой единствен другар…Затова ще останеш с мене, защото тази заран между 6 и 7 часа трябва да пренеса нещата си и да напусна вила Камелия. След това Л. ще се върне и няма да имам вече право да взема каквото и да било…”

Нека не питаме защо Паскин трябва да иска от Люси разрешение, за да запази Папазов “като свой единствен другар в тоя живот”. Нека не се интересуваме по каква причина времето между 6 и 7 е определено като фатален час за пренасяне на вещите. Монологът е изпълнен с толкова безмислици, че ако седнем да ги разчепкваме подред, би следвало да напишем отделна студия. Измислиците на Папазов за всички интимни неща, които уж Паскин споделял с него, са в пълно противоречие със свидетелствата на истинските приятели на художника, поддържащи единодушно, че Паскин не е приказвал за неприятностите си и не сее оплаквал.

Паскин нов 2

Всичко дотук обаче е само прелюдия. Двамата приятели седят в заведението до шест часа заранта (за чаши, питиета и пиене Папазов грижливо избягва да спомене), подир което с две таксита отиват във вила Камелия. И ето че тука става нещо такова , че авторът получава “тръпки в гърба”: “Посред вестибюла, разкрачила нозе и поставила юмруци на кръста, бе застанала Л. “Ти мислиш, че ще минеш така, мръснико?” – и тя зашлевява бедния Паскин, а после го поваля и му извива ръката, додето нещастникът плаче и се моли: “Не ми чупи пръстите, Л, не ми чупи пръстите. Ако искаш да ги счупиш, най-първо ме убий, защото няма вече да мога да рисувам и ще трябва да прося до края на дните си.” За щастие тук се намесва Папазов, освобождава приятеля си от ноктите на вещицата и му помага да отнесе куфарите, като пропуска да опише дали те биват отнесени все пак пълни или празни. Това не е важно. Важното е, че демоничната Люси още веднъж и по-жестоко от всякога е заклеймена.

На следващата страница авторът бегло съобщава, че “междувременно Паскин и Л. отново се бяха сдобрили и още веднъж скарали и разделили”. Три седмици по-късно, и то тъкмо “на 2 юни1930 към девет часа заранта” Папазов отива да навести Паскин в ателието на булевард “Клиши” 36, ала никой не му отваря, макар че потропва на вратата по точно установения начин и извиква според уж приетата между неколцина приятели уговорка “Паскин! Паскин! Аз съм!…” Защо посетителят трябва да вика точно по тоя начин, вместо просто да съобщи името си – това също е една от загадките в тия мемоари. Друга загадка е – защо след като толкова е държал да види приятеля си, Папазов не го е потърсил на изложбата му, която същия ден се открива в галерията “Жьорж Пьоти”. Така или иначе, четири дни по-късно Папазов получава телеграма, известяваща за самоубийството на Паскин.

Разказът за посещението на 2 юни е вероятно поредната измислица на мемоариста. Многозначително е, че той първоначално не се сеща да говори за такова посещение, а в книгата си “Париж” само отбелязва: “На 2 юни 1930 г. никой никъде не видя Паскин. Върху входната врата на дома му стоеше надпис: “Ще дойда в 8 часа”. Два-три дни минаха, обаче надписът все седеше непокътнат.” Историята с надписа също е съчинена, впоследствие обаче Папазов решава да я замести с нещо още по-ефектно, макар и не така сензационно като едноличното превземане на мюнхенската казарма. Тази нова версия му дава възможност да стигне до интригуващото заглавие на мемоара, да демонстрира братската си грижа към художника и да ни постави лице в лице с потресаващата картина: от една страна на вратата Папазов шушукащ: “Паскин! Паскин!”, а от другата – самият Паскин, сепнат от приятеля си тъкмо в мига преди самоубийството, и може би трогнат до сълзи от братския призив на Папазов.

Истината е, че същата тая заран на 2 юни никакъв надпис на вратата и никакъв Папазов пред вратата не са съществували. Люси Крог точно тогава изпраща приятелката си Елвира, съпруга на художника Пиер Дюбрьой, да види какво става с Паскин и да му занесе храна в ателието на булевард “Клиши”… “Тя го завари да се бръсне – разказва Люси. – Учудил се, че самата аз не съм дошла. Казал на Елвира Дюбрьой, че ще ходи на една изложба…” Впрочем, ако Папазов действително бе отишъл същата заран “към девет часа заранта” у Паскин, той е щял да влезе при него тъкмо безпрепятствено, както е влязла Елвира.

Последните страници на спомените са вече съвсем безинтересни. Изчерпал репертоара си от сплетни, авторът просто не знае какво повече да разказва. Затова на два пъти преповтаря личната си версия за точните действия на Паскин по време на самоубийството или се впуска в безвкусни възклицания от пода на “Гений на Изкуството, Гений на Живота, Гений на Смъртта!…” Проповторени са отново и подмятанията относно вината на Люси. На три пъти сме осведомени, че клетникът е написал с кръвта си “Сбогом Л.”, макар всички други свидетели и откритото предсмъртно съобщение да показва, че надписът е гласял “Прости, Люси”. Най-после научаваме и това, че през нощта авторът бил седял при мъртвеца и че по-късно го изпратил до гробищата. И толкова. Недостойни злословия, подробности без значение, недоказуеми реплики на мъртъвци, безочливи съчинителства…До това се свежда съдържанието на книжката “Паскин! Паскин! Аз съм!”

Именно затова в литературата за Паскин никой никога не е взимал под внимание мемоарите на Папазов. и в това е един от най-съкрушителните аргументи срещу тях. Хората просто не вярват в автентичността на тези спомени. Люси Крог също не си дава труда да полемизира с Папазов, но го опровергава по същество в разговорите си с писателя Варно. Посещението във вилата, описано от Папазов, съвсем не приключва рано заранта, както твърди Папазов. Всичко продължава до следобеда с пиене и в присъствието на странични лица, които едва ли биха се въздържали да разгласят скандала и побоя, ако той действително се беше разиграл. Вероятно е Люси да е опитала да предпази приятеля си от започващия пореден запой, но даже между двамата да е възникнало някакво пререкание, липсват всякакви сведения, че то е прераснало в ругатни и побой, както поддържа единствен Папазов. Според Люси Крог “Паскин тръгна от Вилата на камелиите с едно дебело момиче Берта, което позираше за него, и с Папазов, българският му приятел, който беше започнал да пие и вероятно щеше да продължи”. Паскин вече “нямаше да се върне” тук.

Паскин нов 3

Андре Варно е още по-конкретен и не така тактичен в изразите си като Люси Крог. Той описва как Паскин полагал усилия да напусне нездравата среда на пияниците и проститутките, за да се посвети на творчеството си. Именно затова живописецът бил наел Вилата на камелиите, твърде отдалечена от нощните квартали. “Но и тук идваха да го виждат от Монмартър и Монпарнас, за да го изтръгнат от усамотението му.” Варно не без основания поставя Папазов тъкмо в категорията на хората, които са пречели на Паскин да работи и да скъса с бохемския си бит. Паскин “напусна Вилата на камелиите оня следобед през лятото на 1930 заедно с един модел и един живописец, който бе пил повече от допустимото. Папазов явно нито е бил в състояние “да помага”, нито някой е търсилпомощта му. И както виждаме, вилата напускат не двамата, и не рано заранта, а придружени от Берта и то едва след обед.

В интерес на истината, ако паскин е допускал Папазов до себе си, то е било основно заради българския му произход. В мемоарите си Папазов неведнъж говори за намерението на Паскин да посети България, съпроводен естествено от самия Папазов. Трудно е да се каже какъв е процентът на истина в тия разкази, но съвсем естествено е човек като Паскин, който и без това обича да пътува, да изпитва желание да види своята родина. За нещастие и тук склонността на автора Папазов да преувеличава и да съчинява накърнява достоверността на свителествата му. Папазов твърди, че “Паскин искал завръщането му в родината да добие характер на злободневно събитие”, а сам той да се появи в “ослепителна светлина”, за да смае своите роднини в София и особено по-възрастния си брат в Букурещ. недоволен, че излага суетните намерения на художника в цели две страници, мемоаристът Папазов по-късно дава думата по същия повод на самия Паскин: “Това лято вече без отлагане ще отпътуваме за България…Ще отседнем в най-луксозния хотел на София. Трябва братовчедите ми и брат ми да разберат, че съм способен да си изкарвам хляба и мога да живея не така глупаво като тях…”

Тия измислени тиради и разкази са в пълно противоречие с характера и привичките на Паскин, тъй както ни ги описват най-близките му приятели. Художникът просто е ненавиждал първокласните хотели и луксозните места (отделен въпрос е доколко такива “луксозни места” изобщо съществуват по това време в София). Още по-наивно звучат твърденията, че Паскин искал да привлече вниманието на местната общественост “да бъде почете от елита на своята родна страна” и да сащиса роднините си. Дори живописецът да не е бил съвсем лишен от суетност, суетността му не е била от подобен банално-пошъл тип. Папазов обаче не се колебаи да ни представи Паскин като наивник, който е убеден, че с отсядането си в един “луксозен” хотел на София ще смае роднините си чак в Букурещ.

Така Папазов дава всъщност израз на личния си интимен копнеж към едно триумфално завръщане, към един реванш спрямо близките си в България, смятащи го за неудачник. Със сигурност Паскин съвсем не е страдал от подобни комплекси. Той е бил готов да предприеме завръщането не заради някакъв хипотетичен триумф, а заради смисъла от самото завръщане. Защото даже несретникът, независимо дали осъзнава или не това, носи винаги някъде дълбоко в себе си някаква носталгия по родината.

 

Паскин портрет

 

 

Share

About Author

admin

(0) Readers Comments

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>